КСАНТИЯ     

Порой стихиен се изливаше
в нощта над гъстата гора.
Дъждовни капки се попиваха
в следите пресни на сърна.

Листа дървесни шумоляха
под ласките на сутрешен повей.
Синигерите пойни пяха
над дънери с прокапал клей.

Вятър галеше небето
под обръчите цветни на дъгата,
в тревите вихреше се на полето,
разпръсквайки навред росата.

В зелените ливади избуяли
стадо бе повел пастир.
Орли високо полетяли,
нагоре в необятния всемир.

В галоп препускаха коне,
в бушуващ устрем сред житата,
със гриви дълги до нозе
и дива ярост във сърцата.

Смирено изгрев да посрещнат,
на хълм в очакване се спряха,
да видят как лъчи проблесват,
напред към изтока се взряха.

Мъглата гъста се разсейваше
над ширналите равнини безкрайни.
Далечен хоризонта пламенееше,
лумнал в пламъци сияйни.

И тъкмо там зората грейна,
девойка прелестна се появи,
в коси й златни полъх вейна,
светлинен сноп я озари.

Душа й чиста бе сълза,
на слънчевия лъч дете.
В очи й пламък, светлина,
Ксантия се тя зове. 

Напред ефирно се понесе,
сред житните вълни.
И в бистър извор влезе,
в лазурни му води.

От хълма жарен вцепенени
съзерцаваха я те,
величествени, снажни
дивите коне.

Свежи речни лилии,
с едри бели цветове,
в ореоли водни плуваха
покрай чудното дете.

Ксантия
с наслада се любуваше
на дивната гора,
уханието вдишваше
на прелестни цветя.

Дълбоки горски дебри,
девствена дъбрава.
Земя покрита с шуми,
пъстра, есенна жарава.

И нежна песен там запя
с пленителен и смайващ глас.
Над нея ято полетя
в унес волен и захлас.

Изящни силуети на елени
прокрадваха се във сумрака
и сякаш чудо там видели,
глави повдигаха над гъсталака.

По здрач светулките блещукаха
с пламъчета лъкатушещи.
Отново дивите коне препускаха
с души свободни и ликуващи.

Прохладни ветрове
в зной развяха си воали.
Водите речни хармония обзе,
вълнения напъстрени с кристали. 

Простора още ехото огласяше
на чудната богиня Ксантия,
а тя отправена далеч се стапяше
на залеза във пурпурната мантия.