КСАНТИЯ
Порой стихиен се изливаше в нощта над гъстата гора. Дъждовни капки се попиваха в следите пресни на сърна. Листа дървесни шумоляха под ласките на сутрешен повей. Синигерите пойни пяха над дънери с прокапал клей. Вятър галеше небето под обръчите цветни на дъгата, в тревите вихреше се на полето, разпръсквайки навред росата. В зелените ливади избуяли стадо бе повел пастир. Орли високо полетяли, нагоре в необятния всемир. В галоп препускаха коне, в бушуващ устрем сред житата, със гриви дълги до нозе и дива ярост във сърцата. Смирено изгрев да посрещнат, на хълм в очакване се спряха, да видят как лъчи проблесват, напред към изтока се взряха. Мъглата гъста се разсейваше над ширналите равнини безкрайни. Далечен хоризонта пламенееше, лумнал в пламъци сияйни. И тъкмо там зората грейна, девойка прелестна се появи, в коси й златни полъх вейна, светлинен сноп я озари. Душа й чиста бе сълза, на слънчевия лъч дете. В очи й пламък, светлина, Ксантия се тя зове. Напред ефирно се понесе, сред житните вълни. И в бистър извор влезе, в лазурни му води. От хълма жарен вцепенени съзерцаваха я те, величествени, снажни дивите коне. Свежи речни лилии, с едри бели цветове, в ореоли водни плуваха покрай чудното дете. Ксантия с наслада се любуваше на дивната гора, уханието вдишваше на прелестни цветя. Дълбоки горски дебри, девствена дъбрава. Земя покрита с шуми, пъстра, есенна жарава. И нежна песен там запя с пленителен и смайващ глас. Над нея ято полетя в унес волен и захлас. Изящни силуети на елени прокрадваха се във сумрака и сякаш чудо там видели, глави повдигаха над гъсталака. По здрач светулките блещукаха с пламъчета лъкатушещи. Отново дивите коне препускаха с души свободни и ликуващи. Прохладни ветрове в зной развяха си воали. Водите речни хармония обзе, вълнения напъстрени с кристали. Простора още ехото огласяше на чудната богиня Ксантия, а тя отправена далеч се стапяше на залеза във пурпурната мантия. |