ВЕДНЪЖ КОГАТО     

Веднъж когато теб видях 
по лунната пътека слязла, 
в бял палат на морски бряг, 
през проход балдахинен влязла.   

С ефирна рокля, самодивена, 
покрита в багри от цветя, 
по нежните ти рамене се стичаха 
ситни капчици роса.   

Пред мен безмълвна ти стоеше 
с коси разстлани, феерични, 
и твоето лице блестеше 
с очи пламтящи и мистични.   

Прилив топъл и лазурен 
дълбоко в мен отекна, 
сърце заби във ритъм бурен, 
когато погледът ти моя срещна.   

Усмивката ти миловидна 
горещ вулкан разпали 
и извор отдълбоко бликна, 
духа притихнал да погали.   

И сякаш в струи енергийни 
докоснати душите ни летяха, 
огнища жарни, клади буйни, 
отломъци искрящи заваляха.   

Но чудо случи се във мигновение! 
...Твоя образ бе отнесен 
във стихийно изпарение. 
Ти ангел бе небесен 
 ...или бе видение?   

Единствен сън сънувам оттогава,  
веднъж когато теб видях 
по лунната пътека слязла, 
в бял палат на морски бряг, 
през проход балдахинен влязла.