БЯЛА ЛЮБОВ
Душевна меланхолия обзела е града. Фасади рухват в горестно ридание. Оклюмали лица, бездушна плът, на отстрелян дивеч предсмъртното дихание. Пориви пресечени от мисъл мнима. Букет цветя захвърлен във калта и болка толкова непоносима, колкото е по-оскъдна любовта. Аз бягам към поля от прелестни жасмини. Духът ми птица е, отскубнала се от циклон. Планините богове са, а реките са богини. О, звездни небеса - мой душевен дом! Насреща ми явяваш се, нетленна и всевечна моя, дръзко обладана от стихийни ветрове, с коси безкрайни, пръснали се в небосклона, победно разтопила вековни ледове. С ликуващ взор ме озаряваш издълбоко, смиреният ми дух припламва в светлина. За бялата любов в сърцето ти широко, с устни благовонни, шепнеш ми в нощта. Към мен понесла се из лъхналата ръж, ти пролет топла си, усмивка блага, ведър полъх след отминал дъжд, свежото ухание на утринна омара. |