БЯЛА ЛЮБОВ

Душевна меланхолия обзела е града.
Фасади рухват в горестно ридание.
Оклюмали лица, бездушна плът,
на отстрелян дивеч предсмъртното дихание.

Пориви пресечени от мисъл мнима.
Букет цветя захвърлен във калта 
и болка толкова непоносима,
колкото е по-оскъдна любовта.

Аз бягам към поля от прелестни жасмини.
Духът ми птица е, отскубнала се от циклон.
Планините богове са, а реките са богини.
О, звездни небеса - мой душевен дом!

Насреща ми явяваш се, нетленна и всевечна моя,
дръзко обладана от стихийни ветрове,
с коси безкрайни, пръснали се в небосклона,
победно разтопила вековни ледове.

С ликуващ взор ме озаряваш издълбоко,
смиреният ми дух припламва в светлина.
За бялата любов в сърцето ти широко,
с устни благовонни, шепнеш ми в нощта.

Към мен понесла се из лъхналата ръж,
ти пролет топла си, усмивка блага,
ведър полъх след отминал дъжд,
свежото ухание на утринна омара.